Всяка криза, независимо от нейната същност, се характеризира с време, възможност за нарастване и елемент на изненада.

         Кризата винаги възниква и се развива много бързо, в остър дефицит от време за овладяване на възникналите противоречия и за възстановяване нарушените правила на системата. Когато все пак се разполага с време за адекватна реакция и действия, насочени към съхраняване на установените за системата правила, тя се проявява на по-ниско равнище.

         Възможността за нарастване на заплахата е свързана с определен максимум и е в състояние да разруши системата, ако не бъде овладяна навреме.

         Елементът на изненада не може да бъде пренебрегван въпреки възможността за следене натрупването на кризисните фактори и за анализирането и прогнозирането им в определена степен. Изненадата се изразява не толкова в началото на кризата, колкото в характера на нейното протичане. Обикновено събитията се разминават с очакванията и кризата води до такива, които не могат да се предвидят.

         Всяка криза е уникална. Тя се проявява в система и по начин, които не биха могли да бъдат повторени. От друга страна, кризите си приличат,тъй като имат сходни характеристики, форми, структури и развитие. Кризата съдържа опасност от ескалация и може да доведе до неподдаващи се на контрол верижни реакции. Последиците могат да са във вреди, които засягат тежко елементите на системи, неучастващи в тези  процеси.

         Възможно е и постепенно нарастване на кризата, като нейното възникване е съпроводено от фаза на предхождащо развитие, когато в системата се натрупват конфронтационни елементи и противоречия. Това дава възможност при внимателно наблюдение и детайлно анализиране да се стигне до елемент на прогнозиране е влияние. В зависимост от възможността за отстраняване на противоречията в този период кризата може да бъде предотвратена или забавена във времето.

         Във всички случаи при възникването й съществува риск, който е в зависимост от посоката на развитие и нейната интензивност. Интензивността характеризира мащабите на проявяването на кризата и варира от нулеви до максимални стойности, които гарантирано разрушават установената система от правила.

Основен вид криза, имащ пряко отношение към привличането и използването на въоръжените сили, е военнополитическата. Тя се определя като състояние на националните или международните отношения, при което в резултат на сериозни икономически, социални и политически трудности, включително етнически вълнения и териториални спорове, съществува непосредствена заплаха за сигурността, суверенитета, териториалната цялост и независимостта на държавата. Военнополитическата криза винаги възпроизвежда  противоречие в много остра форма, изключващо взаимни отстъпки. Съществува зависимост между възможността да възникне конфликт и твърдостта на позициите на страните, които могат да бъдат ангажирани в него. Противоречието в интересите не би довело до конфликт, ако някоя от тях прецени, че засегнатият й интерес не е толкова съществен, и е готова да отстъпи.

Многообразието от интереси, способни да предизвикат криза, определя и разнообразието на самите военнополитически кризи. Те могат да се развият в сферата на глобалните отношения и да засегнат световната политическа система, но и да протекат в регионални рамки, да са резултат от активност на една от страните или пък от двустранна агресивна активност. Кризата може да бъде с висока интензивност и дълготрайна. Извънредно опасна е тази, при която страните решават противоречията си с въоръжена сила. Тя прераства във военен конфликт и в зависимост от интензивността и количеството участващи сили и средства, от размаха на военните действия и формите на въоръжена борба може да е ниска, средна и висока интензивност.

         Като военен конфликт с ниска интензивност се определят военните акции за постигане на специфични цели - въоръжени инциденти и провокации, действия за ликвидиране на терористични и диверсионни групи, демонстриране на сила и решимост, прикриване на застрашени направления и други. В него могат да участват сили и средства от един или повече видове въоръжени сили.

         Военният конфликт със средна интензивност е въоръжен сблъсък между две държави за постигане на ограничени политически и военни цели. В него участват формирования от видовете въоръжени сили, родовете и специалните войски. Техните действия имат ограничен характер и са локализирани в отделни направления и райони.

Военният конфликт с висока интензивност е война за постигане на решителни политически и военни цели. Тя е особено състояние на държавата и налага пълна мобилизация на въоръжените сили, националното стопанство и моралния дух на народа. Политическите, икономическите и социалните интереси се подчиняват на успешното водене на военните действия.

         Под управление на кризи се разбира комплекс от мероприятия, водещи до поставяне на кризата под контрол - целенасочени действия за разрешаването и с цел да се избегне опасността, която носи. Те насочват нейния ход в благоприятно направление, за да не се допусне тя да излезе извън контрол и да прерасне в конфликт. Предотвратяването на конфликта също е част от процеса на управление на кризи.

         Участието на въоръжените сили в управлението на кризи може да бъде систематизирано по три основни критерия: къде се извършват действията, какво е участието в тях и кой ги ръководи. Те могат да бъдат възприети и като критерии за определяне съдържанието на различните операции и регламентиращите ги доктрини.

         Въоръжените сили имат важно място в системата за управление на кризи. Те са особена държавна организация, която притежава монопола на силата в обществото, носител са на бойна мощ, функциите им са външна и вътрешна.

         Външната е основна и се заключава в задължението да служат като възпиращ фактор при евентуални агресивни намерения на други държави, да гарантират териториалната цялост на страната и да отразяват агресия. Тя се реализира главно чрез подготовката за участие във военни конфликти с различна интензивност, като за целта се поддържат единни планове, провеждат се тренировки и учения и се осигурява постоянна готовност за тяхното изпълнение. Усилията са насочени към изграждането и поддържането на отбранителен потенциал и бойна готовност, осигуряващи способност за сдържане и отразяване на агресия. Изградена е стройна система за протичане на информацията, вземане на решение и управление. Ръководството и управлението на отбраната се осъществяват от органи и по ред, установени в конституцията и законите на страната с цел ефективно използване  на ресурсите за отбрана в мирно време и в условията на военен конфликт. При това въоръжените сили са водещият компонент от държавната структура. Те подготвят и провеждат операции на застрашените направления за спиране на противника и отразяване на агресията.

         Към външната функция на въоръжените сили се включват и действията за разрешаване на различни военнополитически кризи. Те се изразяват в участие в операции за поддържане на мира извън територията на страната с мандат на ООН или под егидата на други международни организации. Обикновено носят наименованието, операции, различни от война - мироопазващи, за налагане на мир, за предотвратяване на конфликти, миротворчески, за изграждане и стабилизиране на мира и хуманитарни. Могат да бъдат провеждани отделно, последователно или едновременно.

         Мироопазващите операции се провеждат в съответствие с глава в от Устава на ООН, когато е постигнато съгласие между всички участващи в конфликта страни, и осигуряват прилагане на мирното споразумение. Те включват традиционни мироопазващи дейности - наблюдение, въвеждане на разделителни сили, контрол за изпълнение на постигнатото споразумение, помощ при прехода към мир и други.

         Операциите за налагане на мир се провеждат в съответствие с глава 7 от Устава на ООН. Те са принудителни, тъй като участващите в конфликта страни не са постигнали съгласие или липсва увереност, че ще бъде постигнато. При тях се регламентира използването на военни средства за възстановяване на мира в район на конфликт. Те могат да включват урегулиране на междудържавен или вътрешен конфликт, както и действия на място, където до голяма степен държавните институции са се разпаднали. Целта е не да се разгроми и унищожи определена групировка, а по-скоро да се застави агресивната страна да приеме мирен начин на действие.

         Хуманитарните операции се провеждат за облекчаване на човешкото страдание. Могат да бъдат в рамките на мироопазваща операция или като самостоятелни задачи и да включват оказване на помощ при природни бедствия, помощ за бежанци и хуманитарна помощ.

         Въоръжените сили на България участват в операции, различни от война, чрез силите за бързо реагиране, които са комплектувани максимално и водят подготовка за такъв тип военни действия.

         Всички подразделения на въоръжените сили водят подготовка и поддържат готовност за защита на личния състав, въоръжението, техниката, обектите на Министерството на отбраната, населението и националната инфраструктура при инциденти и кризи от невоенен характер. Те участват в действия в рамките на гарнизона, в който са дислоцирани.

         Подразделенията на Силите за бързо реагиране поддържат готовност за участие в кризи от невоенен характер на цялата територия на страната и морските пространства на България, а комплектуваните с личен състав и с подходяща техника подразделения извън тях поддържат готовност за участие в определени корпусни зони за отговорност.

         Всички подразделения водят обща специализирана подготовка за действия в целия спектър на проявяване на инцидентите и кризите от невоенен характер - промишлени аварии, катастрофи, пожари, наводнения, земетресения и други природни бедствия.

         Подразделенията за действия извън рамките на гарнизона, в който са дислоцирани, водят и разширена специализирана подготовка.

         Планирането на участието на въоръжените сили във военни конфликти с различна интензивност се извършва в съответните структури според установените стандарти и процедури. Механизмът за вземане на решение и процесът на планиране са отработени.

         Планирането на участието на подразделения от въоръжените сили в операции, различни от война, се осъществява за всяка конкретна операция. Определят се съставът на силите, командната структура, оперативната концепция и очакваните срокове за изпълнение на мисията.

         С пристигането на подразделенията в зоната командването и управлението се предават на ръководството на операцията. Оперативното управление се поема от командването й. На този етап националните формирования се интегрират в структурите на многонационалните сили. Процесът обхваща всички аспекти  на войсковия живот. Установява се връзка и с националното командване и се извършва подготовка за изпълнение на задачите в съответствие с плана на операцията. Връзката с националното командване е чрез националното командване на контингента, което функционира паралелно с оперативното. То поддържа връзка със съответните органи за управление в страната и информира постоянно националните отговорни органи, координира и подпомага международните връзки на контингента, осигурява спазването на поетите ангажименти и националното законодателство.

         Общото ръководство и координацията на действията при участие в управлението на кризи от невоенен характер се осъществяват от Министерския съвет чрез Държавната агенция за управление на кризи. Действията в зоната на кризата се извършват под ръководството на териториалния орган на изпълнителната власт или на органите за местно самоуправление. При мащабни кризи, когато се налага участието на сили и средства от един или повече видове въоръжение сили, ръководството на силите и средствата от Българската армия се осъществява от заместник-началник на Генералния щаб, заместник-началник на главен щаб на вид въоръжени сили или от специално назначено длъжностно лице, а на силите в рамките на гарнизона - от неговия началник. За оповестяване и управление на силите при възникване, развитие и овладяване на инциденти и кризи от невоенен характер и преодоляване на последиците от тях се използват съществуващата система за управление, а при необходимост - подвижни средства за връзка.

         Управлението на кризи трябва да отчита не само условията, при които те възникват, но и тяхното естество, обхват, цели и последици. Трябва да се оцени поведението на страните и да се съобразят следващите действия с елементите на тази оценка. В зависимост от фазите на кризата нейното управление може да има превантивен, перспективен или силов характер, като главната цел остава ограничаване на последиците при разрешаването и.

         Процедурите при управление на кризи предвиждат хармонизиране на нормативната база и концепциите; система от пред кризисни мероприятия; същинско управление на кризи; следкризисни ангажименти и извличане на поуки.

         Хармонизирането на нормативната база и концепциите е основополагаща процедура. То има за цел да създаде единомислие, единодействие, висока оперативност и автоматизъм при реагирането на кризи. За целта е необходимо да се постигнат доверие, надеждност и съгласие. Доверието се идентифицира с увереността в системата и нейната способност да се справи в кризисни ситуации. Надеждността се заключава в нагледно доказани постижения, а съгласието означава обединяване около широко споделяните цели и задачи.

         За да се определи какво е “криза”, е необходимо да се изходи от понятието “мир”. Това е състояние, при което враждебните действия все още не са се проявили или са последвани от мирно споразумение. Мирът е състояние на баланс на противоречията между страните (групировките), при което не съществуват нарушения на националните интереси и правните норми. Кризата започва с нарушаване на баланса на противоречията. В зараждането си тя най-често носи политически, икономически, идеологически, етнически, екологични или други мотиви, но винаги основни са политическите. От това следва, че кризата е национална или международна ситуация със заплаха на жизненоважни интереси на страната.

         Кризите могат да бъдат сведени до три основни вида. Първият е военнополитическа криза, която се проявява като състояние на международните отношения на страните – съществува непосредствена заплаха от употреба на военна сила срещу суверенитета, териториалната цялост и независимостта на дадена държава. Кризата включва процесите, които протичат между мира и военните конфликти с различна интензивност. Тя се провокира изключително от външни фактори.

         Вторият вид е вътрешнополитическата криза с различна степен на интензивност. Тя е явление, заплашващо жизненоважните интереси на личността и обществото, стабилността и сигурността на държавата. Провокира се от вътрешни и от външни фактори.

         Третият вид са кризите, предизвикани в резултат на природни бедствия, промишлени аварии, катастрофи, пожари, терористични актове и други.

         Водещо място при първия вид криза заемат въоръжените сили. Те са организирана сила с бойна мощ, която им позволява да реализират външната си функция при управлението на кризи.

         Водещо място при втория вид кризи заемат органите и войските на Министерството на вътрешните работи.

     Водещо място при третия вид кризи заема Държавната агенция за управление на кризи. Тя поддържа ресурси за незабавни действия за защита на населението и националната инфраструктура при природни бедствия, промишлени аварии и опасни замърсявания на околната среда.

Критериите за оценяване характера на кризите са предизвикващите ги рискови фактори и заплахи, създаващото ги явление и обхватът, който имат. Те могат да бъдат предизвикани от природни бедствия, промишлени аварии, катастрофи и опасни замърсявания, пандемии, етно-религиозни противоречия, гражданско неподчинение, масови прояви на насилие, засилени действия на местни и транснационални престъпни структури, терористични организации, агресивни военни действия на друга страна, масови бежански потоци и други. Като явления могат да бъдат политически, икономически, военнополитически, социални технологични, екологични и природни. По обхват могат да бъдат локални, областни, регионални, национални или международни.

Критериите за оценка на ескалацията на кризата се свеждат основно до ескалация на поведението и ескалация на взаимоотношенията. Разглеждайки тези два критерия, могат да се определят следните фази: скрито зараждане, изостряне на противоречията, конфронтация и криза.

Първата фаза - на скритото зараждане на кризата, се характеризира с поведение, съответстващо на международното право и взаимоотношения, без да се нарушава балансът на интересите. Все още могат да не бъдат забелязани най-ранните признаци на кризата, но те реално съществуват. За откриването им е необходимо да бъде изградена и да функционира система за ранно предупреждение, с което значително се повишава възможността за нейното предотвратяване.

Втората фаза включва изостряне на напрежението и се характеризира с поведение на враждебност, в резултата на което се поражда спор. Няма пряка заплаха за ценности от висок разряд, но е възможно слабо изразено невъоръжено насилие. Основната дейност на този етап е наблюдаване на ситуацията и активизиране събирането на разузнавателни данни.

Третата фаза се характеризира с настъпването на противопоставяне, водещо до конфронтация, което означава, че има заплаха за ценности от по-висок разряд. Страните проявяват подозрителност,съществуват и неясноти, които предизвикват повишено внимание, заемане на позиция за сплашване и спиране на опонента. Вследствие на изострянето на противоречията взаимоотношенията се усложняват. Основните дейности тук са свързани с активизиране на политиката за преодоляване на кризата и разработване на планове за отговор. Продължава събирането на информация за изясняване на ситуацията от фактическа гледна точка, като се определят причините, целите и стратегията за действие.

В четвъртата фаза се наблюдават действия, водещи до повишаване на насилието, които може да доведат до невъоръжен конфликт  в неговите две форми - противоборство и подкрепа. Развитието и води до повишаване на напрежението, провеждане на учения и други мероприятия, които може да стават все по-агресивни. Може да има процес на подготовка за разполагане, а и на разполагане на въоръжени сили и да се стигне до поставяне на ултиматуми.

През този период основните усилия на политиката са насочени към сдържане на страните. От гледна точка на подготовката за военни действия и използването на въоръжени сили се повишава степента на готовност. Оформилата се военнополитическа криза може да премине през състояния на застой, стабилизиране или завършване.

Застоят може да включва споразумение за изтегляне на въоръжените сили, което е показател, че заплахата от висок разряд е намаляла. Това обаче не означава, че кризата е приключила или е разрешена.

Второто състояние се характеризира с преодоляване на най-острите противоречия  и създаване на гаранции, че най-критичните моменти от развитието на кризата са отминали. Опонентите полагат усилия за стабилно следкризисно урегулиране. Дипломатическите и политическите мероприятия се провеждат паралелно с предислоцирането на въоръжените сили.

В завършващият период противоречията се свеждат до такива с ниска интензивност, понякога по-ниска  и отпреди зараждането на кризата. Това съвсем не означава, че всички различия между страните са напълно преодолени. Възможно е да се получи отдалечаване на опасността или замразяване на  заплахата.

Ако въпреки взетите мерки кризата не бъде преодоляна, тя приема формата на военен конфликт.

       Неговата основна характеристика стават действия, водещи до въоръжено насилие. При такова развитие на обстановката е възможна ескалация от военен конфликт с ниска интензивност (ограничена война), а може да се стигне до висока интензивност (национална война), ако междувременно бойните действия не бъдат прекратени.